За вкопчването и пускането

Живеем с мисълта, че сякаш може да задържим каквото и да е. Като се започне от взаимоотношения, репутация, финанси, спомени, младост и още куп други понятия. Вкопчваме се в идеята за нещо и си мислим, че може да спрем и времето и останалите, и да живеем в пълна хармония. Само, че животът си тече и никой не пита, нито чака, нито уважава желанието ни да задържаме важните за нас неща.

Вкопчването може да бъде в две посоки, но изходът е само един- разочарование. Може да искаме да задържим хубав спомен, успешен период, щастлива връзка, дълготрайно приятелство или момент на радост. И го правим, задържаме го, задържаме идеята за него. Предвид, че единственото сигурно нещо е промяната, то тези неща отдавна са си отишли и са изживели времето си. Оставяме само с илюзията, че имаме някакъв контрол над ставащото. Вкопчването може да бъде и в негативен аспект. Пример за това са страховете, към които сме се прилепили и следваме неотлъчно. Ирационалното вярване, че нещо може да ни спре, саботира, отнеме, натъжи, застраши и т.н. Ако вярваме, че не сме неспособни, то е така, но това пак е робуване на някаква идея, макар да е вредна. Рядко осъзнаваме вредните си мисли и самосаботажите, които си причиняваме. Рядко си даваме сметка, че сме прикрепени към неща, които ни спъват и отклоняват от пътя на щастието. Но още по-рядко разбираме, че ние сме тези, които държат контрола над това.

Вкопчвайки се в нещо, което е отминало, запълваме дадено пространство в нас. Някои ще го нарекат енергия, други потенциал, трети ресурс, памет и т.н. Каквото и да е понятието то говори за някакъв вид обем. Когато този обем е запълнен, то няма как да има място за друго, ново, промяна, която да е осъзната и реализирана. Ще ви дам пример с гардероба, най-тривиалното: ако не изхвърлим старите дрехи, то къде ще сложим новите? Друг пример: ако не разчистим паметта на телефона или компютъра си, къде ще съхраним новите снимки, музика и документи? Да, така е- никъде. Точно в това никъде се случват мечтите, желанията и идеята за по-добър живот. Представяме си, мислим си, искаме, но няма къде и как, и така пак в познатото, комфортно, макар и не толкова хубаво пространство.

Правим същото и с връзките си с хората. От страх да не изгубим някого, от страх да не започнем нещо ново, задържаме нещо, което си е отишло отдавна. И то го задържаме в мисълта си, не си позволяваме да си тръгне, но не си позволяваме и да дойде другото. Невинаги може да предречем какво ще стане, както и да контролираме. Нещата понякога се случват извън нашето мнение и способности. Тогава какво ни остава? Да пуснем, разбира се.

Да пуснем, за да може да посрещнем. Да разчистим, за да може да приемем новото. Да приключим, защото всяко нещо си има край, а след него идва новото начало. Пускайки мисли, връзки, страхове, спомени, болки, правим място за това, което идва наред. Ако обаче не успеем съзнателно да го направим, добре знаем, че животът намира начин и ни го изтръгва от ръцете, понякога болезнено. Дори тогава може да откажем да пуснем и да продължим да поддържаме илюзията и да заемем позиция на жертва.

Ако мислим в посока, че животът не търпи липси, и когато нещо си отива, то друго идва на негово място, имаме шанс да живеем по-щастливо и спокойно.

Кога за последно пуснахте нещо ненужно?

 

автор: Мария Стоева

Добавете Вашия коментар

error: Съдържанието е защитено!