Във време на постижения, цифри и социални мрежи, пълноценната почивка е нещо съвсем неглижирано. Докато лъжем егото си с неща, които си мислим, че имат смисъл, душата и тялото страдат. Забравили сме кога да сложим “стоп” навреме, но си напомняме максимата “винаги може повече”. И това “повече” в един момент става недостатъчно, а ние ставаме негови пленници.

Всяко нещо струва друго нещо. Най-високата цена, която плащаме е нашето време- секундите, минутите, дните ни, а понякога и животът ни.

Но за да има баланс, трябва да правим добри сделки. Илюзията, че винаги ще сме на плюс е нещо коварно. Коварно е, защото не ни дава свобода да губим, да бъдем хора, да грешим, да отстъпваме и да оценяваме правилно ситуацията.

Омаловажаваме това да си вземем глътка въздух от време на време. Препускаме сякаш гоним нещо, което може да бъде хванато. Битката с времето и живота е изгубена, ако мислим през тази призма. Но ако го живеем в синхрон с неписаните природни правила, ако умеем да използваме покоя, паузата и тишината като наши съюзници, то вероятно бихме имали по-голяма хармония във всички аспекти. Светът не е устроен само да взима, само да трупа, само да печели.
Превърнахме животите си в отметки на задачи, колекциониране на постижения и престиж, харесвания и показност.

Критериите ни за смисленост преминават през егото и неговите капани.

Забравихме да се усмихваме, да ценим живота и свободата. Взехме за даденост неща, които освен, че не са малки, са всичко. Позволихме на суетата да вземе превес пред душата, пред съкровеното.

Търсим смисъл в повърхностното, а после страдаме от това. Пренебрегнахме личната отговорност като качество. Отхвърлихме способността да градим живота си през своите убеждения, а приехме това да се случва през изискванията на обществото.

Захвърлихме ценности сякаш са отживелица. Позволихме да виним всичко и всеки за нашето неблагоразположение. Намерихме хиляди оправдания за несгодите си, но нито едно свързано с нашите избори. И най-пагубното е, че забравихме, че имаме избор- как да живеем, как да се чувстваме, с кого да сме близки, какъв да бъде смисълът ни. Оставихме властта за живота си в ръцете на миналото и бъдещето. Забравихме, че имаме само настоящето, а то се превърна в нещо напълно недостатъчно.

Имаме хиляди знаци, които ни подсказват, че сме прекалили. И най-ясният от тях е, че не сме щастливи.

Омаловажихме човешкия фактор, свързаността с другия, идеята за другия изобщо. Затворихме се в личните си светове, ограничихме мисленето си и измайсторихме десетки маски, подходящи за всеки публичен случай. Не ни достига уважение към различието, не ни достига и смелост да заявим себе си. Който е прям е неудобен, макар всеки да изисква истината и само истината. Изместихме фокуса от основното и го преместихме върху второстепенното.

Въпреки всичко имаме още време. Имаме още шансове. Шансове за промяна. Времето е единственият и незаменим ресурс. Ако няма време, всичко друго губи смисъл. Това е измерението, в което може да случим себе си, живота си, мечтите си. Опциите са безброй, но времето е ограничено. И само изборът ще направи разликата.

Всички се учим в движение. Има смисъл да признаем грешките си. Има смисъл да променим подхода си. Има смисъл да направим изводи. Има смисъл да не спираме да се актуализираме. Защото животът е изкуство, и то много красиво, а ние сме творците.

автор: Мария Стоева