Неизказаното ни руши

Всичко е енергия, а думите са само едно от проявленията ѝ. За мен най-личното. То е като отпечатъка.

Езикът е сложна система, която се формира изключително специфично за всеки един от нас. Това зависи от множество фактори като: мозъчни структури, стимули, среда, обучение, културни и семейни особености, житейски опит, потенциал и т.н.

Сами се досещате защо направих сравнение с отпечатък- няма начин да има идентично изграждане и ползване на езика. Дори да използваме едни и същи думи, то всеки от нас влага различен смисъл.

Какво за вас е лъжа? А истина? Какво е справедливо, и кое не е? Как определяте красивото и грозното? Колкото хора, толкова отговори, и всеки един от тях е правилен сам за себе си.

Имаме любими думи, фрази, умалителни, дори обиди. Всяка една дума от речника ни е продължение на личността ни. Лесно може да се разпознае ентусиазъм от отегчение, гняв от спокойствие, грижа от незаинтересованост.

Енергията, която влагаме в изказаното показва намерение, личен смисъл и стойност. Думите имат огромна сила, с която трябва да боравим разумно и умерено. Многословието може да се превърне в празнословие. Мълчанието/отсъствието на думи може да породи хиляди фантазии и хаос. Остротата породена от гнева може да нанесе рани, които никога няма да заздравеят. Неспазените обещания счупват доверието, а липсата на заявяване погубва личността. Топлата дума лекува душата. “Не” поставя граници. Все думи, а всъщност цяла вселена.

А тези, които остават неизказани създават нова вселена- нереална, объркана и пълна с болка. Именно на нея искам да обърна внимание в този материал.

Човешкият ум често има тенденцията да запълва празнотите на информация с негативни въображаеми сюжети. Това, което задържаме в себе си ни руши, и хубавото, и лошото. Това е енергия, която циркулира в нас, дори да не ѝ обръщаме внимание. Тя е жива, изменя се, променя се, развива се, променя смисъла и съдържанието си.

Вътрешният ни диалог ежедневно използва между 60000 и 80000 думи. Това е много интензивен процес, който работи без да спира. Как балансираме тази динамика? Като просто говорим нещо? Като пишем/чатим? Като допълнително мислим наум? Или потиснем ставащото и изключим ума? До някъде да.

Има значение обаче как и с кого говорим. Имаме ли смелостта да говорим за трудните теми? Имаме ли безопасното място или човек, с когото да ги споделим? Имаме ли правилния и градивен вътрешен диалог? Умеем ли да задаваме правилните въпроси на себе си, за да получим правилните отговори? Готови ли сме да чуем тези отговори?

Изреченото на глас променя изцяло значението. Енергията придобива форма. Хаосът става подреден. Разговорът в нас става достъпен и за чуване извън вътрешната капсула. Накратко материализира се. Превръща се в нещо- в език. Енергията се канализира и започва да става част от реалното. Съответно започваме да боравим с нещо истинско, а не въображаемо. Всичко казано пак търпи развитие, но то може да бъде изследвано, проверено, доказано през реалността. Казаното носи свобода, връща ни изгубената власт, която е била във водовъртежа на въображението. Дава ни усещане за изход, шанс, край на напрежението. Напрежението на премълчаното.

Понякога имаме нужда да го кажем на себе си. Понякога на друг. И в двата случая е ценно и смислено. Дължим го на себе си, на сърцето си- да бъдем искрени и смели.

“Срамът умира, когато историята е разказана на сигурно място” Анн Воскамп

Думите са изразена енергия. Езикът е нашата същност. Променете речника си и ще промените живота си.

автор: Мария Стоева

Добавете Вашия коментар

error: Съдържанието е защитено!