„Не се обича утре. Може да те блъсне кола след 10 минути. Или тоя, дето ще го обичаш друг път, може да отиде да учи в друго училище.“
Из разговор с един младеж на 11 години или няколко думи за очакванията и неосъществените намерения.

Така и така сме се вторачили в екраните на телефоните или компютрите си защо да не вземем да прочетем по-долните редове…
Срещнах се с непоклатимата детска логика относно обичта между хората и тази среща предизвика вълна от размисъл и емоции в мен. Пиша тези редове единствено от свое име, без да намесвам позицията си на психолог. Пиша ги като човек. Не приемам визията си за света за меродавна, но някак ми се прииска да я споделя. В последно време започнах да се замислям над темите за отношенията между хората и очакванията, които влагаме в тях.

Все повече хората се затварят в себе си, крият се зад камерите на телефоните си. И знаете ли какво? Тихо страдат. Страдат, защото чувстват една голяма дупка в живота си, която е пълна единствено и само с липса. Остави другото, ами тази дупка започва да поглъща бавно и настоятелно цялата топлина, която някак сме успявaли да съхраним в себе си. Започват да ни липсват човешки неща като обич, разговор, разбиране, подкрепа, а дори и добър ползотворен спор и сблъсък на личности. Започва да ни липсва Другия. Все по- често изпадаме в депресивни състояния, от които все по- трудно излизаме… Спомняте ли си дупката от началото на абзаца?

Някак толкова сме се самовглъбили във вътрешните си hi-tech вселени, че когато ни се отвори възможност или задължение да пообщуваме на живо с хора, очакванията ни за Срещата превземат целите ни говорещи същества. Или започваме да говорим безспир, за да покажем себе си пред Другия, или мълчим в очакване той да започне да говори, за да го опознаем. И не дай си Боже ни се разминат очакванията с действителността на срещата се отказваме мигновено и си се прибираме обратно в дупката обратно при липсата.

И как да бъде другояче?

Като погледнеш из социалните медии постоянно се въртят тестове и статии с кой си подхождаме или ни си подхождаме и тези заключения се основават на едни изключително убедителни доводи от сорта на “Вие свирите на арфа, а той има дюстабан”!

За съжаление, често оставаме разочаровани от комуникацията и връзката си с Другия. Не за друго, а защото някак забравяме, че насреща ни също стои човек, който също като нас възлага очаквания. Сблъсъкът на очаквания се случва… И тогава цялата красота на простото общуване се чупи… Очакваш да бъдеш обичан, например. Защо? Ти обича ли преди това? Дали този срещу теб не очаква първо ти да го обичаш…? И се завъртаме в един порочен кръг от очаквания, намерения, задължения.

Изпускаме нещо много важно. Няма сила на света, която да ни спре да обичаме. Това зависи само и единствено от нас. Тук няма какво да очакваме от Другия. Това е нашата субективна позиция спрямо околния свят. Ние решаваме сами дали и как да се отнесем към живота си. Дали да стоим и чакаме в очакване нещо да ни се случи или да станем от дивана и да го направим сами.

Все повече ни заливат различни тренинги как да бъдем перфектни в нещо. Да сме най- добрите в нещо! В каквото се сетите! В изкарването на пари, в това да привлечем най- добрия партньор, в себеосъвършенстването си! И дремейки кротко на поредния стол, в поредната семинарна зала, вторачени в телефона си (защото Viber не чака) се чувстваме все по- малко обичани и успешни…

А нещата са толкова прости! Просто погледни съседа си по стол и му се усмихни. Просто кажи “Добро утро” на приятел. Просто използвай “Моля!” и “Благодаря!” по- често. Когато се наложи вмъкни и “Извинявай!”. Да, вероятно ще ви гледат като призрак от миналото, който е изпълзял от сенките с усмихнато отношение към света, но повярвайте ми, няма как човекът срещу вас да отвърне с безразличие на усмивката ви. И постепенно вашата топлина към света ще започне да ви топли отвътре.

Нещата просто са прости. Кажи “Обичам те!”, без да очакваш света да ти отвърне със същото. Дори само защото няма време! Може да се преместим в друго училище… 

автор: Доника Балабанова