От известно време наблюдавам как във всички възможни сфери се изисква ние да бъдем перфектни, сякаш сме по калъп и сме серийно производство. Всички трябва да имаме изваяни и мускулести тела, индекс на телесна маса в норма, перфектна кожа, коса, зъби, връзка, апартамент, кола и динамичен живот по възможност в най-известните заведения и дестинации. Да се храним възможно най-здравословно, да имам последен модел телефон и задължително да публикуваме в социалните мрежи колко ни е добър живота. Ако не покриваме всички тези критерии, дори и половината, ние сме някаква втора категория хора.

Да се стремиш към съвършенство не е никак лошо, дори напротив, но то трябва да е адекватно съотнесено към нашия потенциал, качества и желания, а не да бъде унифицирано. Развитието и промените са естествена и необходима част от живота. Има неща, които зависят от нас и може да променим. Има и такива, обаче, които не можем, а и може би не трябва. Тях остава просто да ги приемем.

Покрай популярната идея за това как трябва да изглеждаме ние и нашият живот, губим идентичност и личен почерк.

Най-опасното е, че ние отричаме себе си, своята индивидуалност и специфика. Отричаме нашите дадености и особености, които за щастие няма как да бъдат универсални. Не приемаме своята личност и не я развиваме по естествения за нея ритъм. Накрая резултатът е потиснатост, че не сме това, което искаме да сме. Е, няма как да бъдем нещо по-различно от това, което в действителност сме. И колкото по-бързо го приемем като идея, толкова по-добър ще стане живота ни.

Връзката с нас самите е най-важна, защото от нея зависи и всичко останало. Ако не се приемаме такива каквито сме и не се развиваме адекватно за даденостите ни, то ние отричаме живота и всичко съкровено в него.

Колко от хората, които показват перфектен живот мислите, че са искрени и истински щастливи? Колко от тях са искрени със себе си? Виртуалното пространство успява да вмени временно усещане за успешност в живота, а после какво става? Плачат ли тези хора? Плачете ли вие? Ядосвате ли се на себе си? Страхувате ли се от неудачите си? Срамувате ли се от себе си? Ако отговорът е “да”, поздравления- това е нормално и е най-човешкото. Само, че бягайки от това, ние не ставаме по-добри и щастливи, а натрупаното във времето се връща като бумеранг и ни го връща за всеки миг, в който не сме се погрижили качествено за себе си и не сме били искрени.

Говори се  за уникалност на индивида, но как тя ще съществува ако следваме изкуствено създадените общи изисквания за щастлив живот? В крайна сметка някои сме по високи, други по-ниски, други сме по-пълни или по-слаби, трети сме по-успели или по-посредствени. Не е ли това красотата на живота- да бъде шарен, разнообразен и да се допълваме.

Ако уважаваме себе си и своите особености, ще успеем да го направим и с тези на другите. Ще ги съдим по-малко, ще ги приемам такива каквито са, ще бъдем подкрепящи и толерантни. Това изисква толкова малко за прилагане и толкова много за осъзнаване.

„Бъди себе си. Всеки друг вече е зает.“
О.Уайлд

Автор: Мария Стоева