Коледните празници наближават и близо месец преди това от всички страни ни облъчват с рекламни кампании за неща, които е крайно време да си купим, за себе си или за свои близки, защото са ни крайно необходими, а ние сме тънали в крайно незнание за нуждите си до сега. И всички се засилваме като зомбитата от MineCraft (това е една крайно необходима електронна игра за децата ни) да купуваме всичко, от всеки, за всеки. Изпадаме в една повсеместна деменция (демек безпаметност, а бих добавила и безмисловност), в която пълним торбите с подаръци, храна, пиене, техника и какво ли още не. Някак успяваме да изпълзим от това състояние около 6-7 януари (за Йордановци и Ивановци малко след това), отръскваме се от празничните конфети, изпиваме си хапчетата за киселини и махмурлук и започваме вече да усещаме крайниците си. Освен тях почваме да усещаме и едно друго нещо – едно гадно чувство на неудовлетвореност, на празнина. Някои от нас го пренебрегват, набутват го в ъгъла на несъзнаваното си и се засилват бодро в новата година. Други обаче не успяват. Дали защото са го бутали достатъчно дълго, че на чувството му е писнало или по други причини, никой не може да каже. Но това чувство на празнина и неудовлетвореност се изправя в цял ръст и заплашва да се превърне в депресия.

Какво се случва в действителност? Забързаният ритъм на ежедневието ни кара да се чувстваме гузни през цялата година, че не обръщаме достатъчно внимание на близките си и на себе си. И всеки несъзнавано решава, че коледните празници са времето, в което можем да си наваксаме за цяла година назад. И познайте! Търговците се възползват именно от тази наша настройка. Затрупват ни с “промоции” и ние се опитваме да запълним дупката, която сме копали цяла година с “подаръци, ще има за всички от сърце”. Тоест вещите, които купуваме за себе си и близките си заместват липсата на общуване, на внимание, на грижа. За съжаление нивата ни на ендорфин (хормонът на щастието) падат доста бързо и чувството на липса се появява отново. Тогава се нахвърляме да заситим звяра с храна. Ама и ефектът на шоколада отминава, а дупката остава. Оказваме се в един змийски кръг, от който можем да излезем единствено ако признаем какво ни липсва. Дали на съпругата ни й трябва този скъп пръстен или тя би предпочела да прекара една спокойна и приятна вечер в разговор на чаша вино? Дали на детето ни му трябва PSP или една вечер игра на “Не се сърди човече” би била по-желана? А мъжа ни? Дали иска оная отвертка със стоте приставки? Или би предпочел да му се усмихнем и да го питаме “Как мина денят ти?”

Крайно нужни са ни малките жестове, а не крайно скъпите вещи. Грижата и отношението укрепва душите и телата ни. Подаръците са жестове, а не задължение. Храната е удоволствие, а не пълнеж. Близките ни са хора, а не мебели. Коледа е празник за семейството. Коледа е празник на надеждата. Коледа е празник на обновлението. Всичко останало е просто излишно.

автор: Доника Балабанова