Добре знаем, че най-добрият учител за едно дете е примерът на хората, които са в близкия му кръг. То подражава на тях, без да има зрялост и критичност, за да прецени дали това е добро или лошо. И така неусетно това става модел на съществуване и възприятие.

Учат ни как да сме ядосани, потиснати, страхуващи се, жертви, пасивни и т.н. Като че ли това е по-лесната част, по-естествената. Заговори ли за щастие, сякаш говорим за химера.

Какво е това? Имам ли право на него? Как да го задържа за постоянно? Всички други са щастливи, а аз не съм? Познати въпроси нали?

Пораствайки детето се учи как да се справя с трудностите на живота, как да оцелява и да се адаптира. Ако към всички тези важни неща се добави и темата за щастието, то картината би била пълна. Важно е да му се даде правото да бъде щастливо и, че това е неразделна част от живота и човека. Твърди се, че когато любовта се замени със страх, тогава щастието си отива. Може би е така. Може би наистина страхът сменя фокуса ни, прави ни мнителни и недоверчиви и към нас самите, и към другите. Щастието понякога е и доверие, което ни дава възможност да пуснем излишното и да видим хубавата страна на живота.

А кой ни учи на щастие?
Кой ни показва пътя към него?

Всъщност никой. То е наша отговорност. Ако обществото съществува на базата на много забрани и правила, то позволението да сме щастливи или не, си го даваме ние.

Първо защото е личен избор.

Второ защото само ние знаем кое е истински важното за нас.

Трето защото то се изгражда, развива и поддържа, като всяко нещо в живота.

Щастието е състояние на духа, а не цел.

автор: Мария Стоева