Suneidêsis, conscienta или просто съвест.
Как, по колко и кога я използваме и откъде се е появила?
Що е то съвест? Всеки от нас ли притежава такава и как разбираме, когато именно тя ни спира да вземем или да не вземем дадено решение? Тя ли е тази, която ни държи будни нощем и изпълва всяко кътче на съзнанието ни, когато сме преминали дадена граница?
В следващите редове ще разгледам съвестта през няколко различни призми в търсене на тези отговори, а и на още един – как използваме съвестта – за наша лична облага или за благото на близките?
Съвестта според религията и духовните учители
Религията има много проста дефиниция за това какво е съвестта и как сме се сдобили с нея. Концепцията на религиозното обяснение е следното: когато душата напуска физическото тяло, всеки от нас преживява т.нар. резюме на живота си. В него е всяка дума, всеки жест, всяко съзнателно и несъзнателно действие. Тук се разглеждат и случаите, в които по един или друг начин сме наранили, оскърбили или натъжили друго човешко същество, животно или растение. Всичката тази информация се запазва и служи за основа на съвестта, с която ще разполагаме в следващия си живот.
Това са спомените, които са неясни, без форма и осъзнатост, и присъстват единствено като усещане. Усещане за добро и зло. Усещане за правилно и неправилно.
Съвестта през древността
Древните гърци дали на съвестта името “suneidêsis” още през пети век пр. Хр. Първоначалното значение на термина илюстрира голяма част от сложността на концепцията: “споделяне на знания със себе си по въпрос, за чийто морален аспект сте почти винаги сигурни, че грешите”. Този гръцки идиом бива трансформиран в латинското “conscientia”. Така, от латински, концепцията добива повече яснота: “субектът споделя знания със себе си”. “Con”, означаващо “споделен със” (от гръцкото “sun”, и scientia, означаващо “знание” (от гръцкото “eidêsis”).
Това ни носи разделението на съзнанието и елемента на втория адресат в нас – споделяне на нещо с някой, което касае морален въпрос, дори когато това се случва единствено в собственото ни съзнание.
Съвестта в изкуството и фолклора
Всички ние сме виждали поне в един филм, сериал или театрална постановка герой, на чиито рамене има два образа – ангел на доброто на дясното рамо, и ангел на злото – на лявото рамо. Обикновено тези причудливи същества се появяват, когато пред героя има тежко за вземане решение (е, в някои хумористични произведения решението се свежда до избор между нови обувки или ремонт на климатика, но това е друга тема).
Какво символизират тези ангели? Просто е. Този на дясното рамо е съвестта, а този на лявото – изкушението.
В тази връзка ще вмъкна една кратка индианска притча, която идеално онагледява съвестта и нейното представяне във фолклора:
Стар чероки разказвал на внука си за битките, които се водят във всеки от нас. Представил му ги като битка между два вълка. Единият е зъл – изкушението, завистта, гневът, лъжата. Другият е добър – съвестта, радостта, любовта, надеждата, благодарността.
Внукът попитал:
- Кой вълк побеждава в тези битки?
- Този, когото нахраниш – отговорил старият чероки.
Съвестта според невронауката
Какво се случва вътре в нас, когато чувстваме угризения на съвестта? Учените са направили десетки изследвания, за да разберат това. Стигнали са до изводът, че кодексът на поведение ни помага да преценим и различим правилно от грешно. За целта учените са се фокусирали върху локализирането на мозъчните области, свързани с моралното мислене. В началото очаквали да намерят “морална област” в мозъка. Учените обаче откриват няколко области, които работят, когато нашата съвест се активизира и се оказва, че моралната област е цяла “морална мрежа”. Тази мрежа всъщност се състои от три по-малки мрежи. Едната ни помага да разберем другите хора. Другата ни позволява да се грижим за тях. И третата ни помага да вземаме решения, основани на нашето разбиране за грижа. И така формираме нашата симпатия към останалите, основана на всички принципи на съвестта спрямо нашата преценка.
Изследователи от Оксфордския университет са открили в главния мозък участъците, благодарение на които човек оценява своите постъпки. В тях се сравняват вече извършените действия с тези, които човек може да извърши по принцип, и се решава доколко те са добри или лоши, нравствени или безсъвестни.
Всъщност, всичко по-горе написано е единствено моралния прочит на съвестта и това, което обществото приема за нейно значение. Съвестта не служи като съдия или арбитър, не е аршин и с нея не измерваме нищо.
По-дълбокото и дверно значение на съвестта е да служи за свидетел на нещо, което вече знаем. Нейната роля е да предизвика вътрешен диалог в самите нас.
Когато действията ни са в унисон със съвестта ни, тогава изпитваме чувство на удоволствие и облекчение. И обратното – когато действаме против ценностите, на които се уповаваме, то тогава изпитваме чувство за вина.
Може да гледаме на съвестта като на предварително интегриран в нас инструмент, уред, който ни сигнализира, когато сме извършили нещо, което е в разред с ценностната ни система. Съвестта за съзнанието е това, което са сензорите за болка в телата ни.
И в заключение – нека не забравяме, че съвестта ни се “включва” тогава, когато сме постъпили по начин, по който не желаем да постъпват с нас, спрямо някой друг.
Публикацията е разработена от клиент на Център за личностно развитие “Belmondo”.