Това няма да е послание „за“ или „против“. Последно време в общественото пространство широко се коментира темата относно Национална Стратегията за детето 2019 – 2030. По тази линия много започна да се коментира и дейността на неправителствени организации и това каква дейност извършват и дали тя е в полза на обществото, на семейството, на децата изобщо. На 10.05.2019г. в социалните мрежи се появи една брошура, на която номер 116 111 е задраскан, има призив за връщане на деца, задраскана е и абревиатурата на държавната структура, която отговаря за този телефон, а именно Държавна агенция за закрила на детето.

Това не е телефон фантом, всъщност има достатъчно информация за него, която е публична и е публикувана на този сайт: https://116111.bg/. Освен това под една или друга форма, идеята за детски телефон се случва вече над 10 години в България. Може би е важно да се каже, че това е безплатен телефон, работи се всеки ден от годината, независимо от празници, ваканции и т.н. И още нещо – линията е денонощна. На сайтът достатъчно коректно пише какви хора работят там.

Ще ви разкажа една история, много лична всъщност. Пиша тук от позицията на човек, който е работил на тази линия, пиша от личния си (истински) профил, с истинското си име (то на човек май само това му е най-сигурното в този живот). Всъщност се замислих за над двете години, през които работих на тази линия и това, че за тези две години нито веднъж не ми се наложи, нито пък някой ме накара, да предавам някое дете по канал за трафик или пък да съдействам за отвличане, камо ли за насилствено извеждане на дете от семейството му. Всъщност се замислих за естеството на работата – дълги смени, трудни разговори, кризисни ситуации, но това беше нещото, което съм си избрала, защото за мен имаше смисъл, а и все още има, продължавайки да работя в социалната сфера.

Може би много от вас не знаят, но това е денонощен телефон, работи се през цялото време, дори на празници. Сигурно пак ще ви разочаровам, но това не беше, а и все още не е тип работа, където човек да иде за нощна смяна и да спи или да мързелува, просто, за да мине времето. И на фона на многото шеги, които децата си правят на тази линия, в един момент професионалистът там може веднага да усети разговора, в който става дума за нещо сериозно, за болката на едно дете или за трудността на един родител, който търси подкрепа. Тук е важно да кажа, че на тази линия се обаждат много хора. Нарича се детска линия, децата споделят свои преживявания – конфликти, проблеми, трудности. Освен това е важно да спомена, че на нея се обаждат и много родители, които търсят съдействие, които не винаги знаят как функционира нещо и имат нужда от консултация – какво се случва с детето им, има ли професионалисти, които работят качествено и могат да съдействат по даден въпрос. На линията се обаждат хора от социалната сфера, подават се сигнали, понякога се подават на линията, просто защото всичко друго като вариант е изчерпано. Изненадващо, но факт.

Замислих се за всички моменти, в които се е оставало извънредно, защото в края на смяната получаваш сигнал за просещо дете от гражданин, или пък получаваш обаждане от дете, което няма къде другаде да се обади, просто защото никой не иска да го чуе и то усеща безсмислие, или мисли, че няма смисъл да живее, или пък казва, че иска да отнеме живота си. Да, това е тема, за която не се говори много, но при децата и юношите има самоубийства. Тогава работата на професионалиста е да проучи, да сигнализира, да алармира. Имало е много обаждания от деца, които са споделяли за насилие – над тях (току що преживяно или такова, което продължава от месеци), над братята или сестрите им, над близките им. Знаете ли, на децата не им е лесно да говорят за това, самата аз се съмнявам, че възрастните много лесно говорят за това. Ако си смазан физически, а може би и психически, понякога трудно се намират думи, особено ако има много недоверие или предателство на доверие.

Едни от най-трудните разговори всъщност касаят сексуалното насилие. Пак ще ви изненадам, но и такива неща се случват, понякога от непознати, понякога от познати, понякога от кръвни роднини. Не е лесно да се разговаря с дете по тази тема, в която има много срам и болка. Представете си дете, което е в криза и което има нужда от пространство и време (понякога това са серия разговори), за да реши, че може да се довери и да говори за това, защото има много страх. Имало е нощни смени, на които е имало по три сигнала за насилие – ситуации, в които някой е трябвало да реагира, за да се помогне на човек в нужда и това не е стандартното удобно време от 9 до 17 часа. Имало е безброй разговори с бърза помощ и полиция, задействане на механизми за работа и закрила. Може би това вече ще е огромен шок, но тези разговори не са лесни, просто защото понякога професионалистът не знае кое е правилното решение, има нужда от супервизия, от консултация, от подкрепа, за да се справи в задачата си да подкрепя. Всъщност не знам дали някой се замисля какво е да се стои в такива разговори. И не, това не е оплакване, а призив за малко мисъл! Защото ако си махнем розовите очила ще видим, че има много гадни неща, които се случват и всъщност има структури (както във всяка държава, ако пак се замислите), чиято работа е да осигуряват закрила, защита, безопасност, подкрепа, съдействие, подслон и каквото още ви хрумне на възрастни и деца, които са в риск, които са в затруднение или които са в задънена улица.

Не ме разбирайте погрешно. Далеч съм от идеята, че всичко, което се казва на линията е истина. Както на всички горещи линии, и там има много невярна информация, но така или иначе това подлежи на проверка.

Може би най-трудни бяха моментите, в които ставах свидетел на една социална система, която е в абсолютен колапс. Замислете се простичко за една заплата, близка до минималната за страната, която един социален работник взима. Сега помислете колко вашият мозък може да понесе като капацитет и си представете бюрото на един социален работник, който има над 50 случая, много от тях касаещи реален риск за деца. Сега си представете, че сте изправени срещу цялата ненавист на околните, неподкрепени и на ръба на тоталната невъзможност да поемат всички локализирани проблеми, които отново може би ще бъдете изненадани, но са доста, особено в малко населените места, където няма никакви социални услуги. Та в този ред на мисли, понякога линията е била единствен вариант за помощ, тъй като е безплатна и може да се получи консултация.

Знаете ли, става страшно, когато абсурдът се превърне в норма, когато се борави произволно и безразборно с думи извън контекст, когато просто се мрази и обижда, заклеймява и отрича, без да има и най-бегла причинно-следствена връзка. На линията е имало, предполагам и сега има много измишльотини, за които децата фантазират. Толкова е тъжно и иронично всъщност, че след няколко години (да, говоря за сега, 2019, последните месеци) самата линия сякаш се превърна в това – обект на абсолютни спекулации, обвинения и обиди. А още по-иронично е, че именно детската линия, където би трябвало да се чуе гласът на децата или да се мисли за тях, в момента е като глас в пустиня, без минималната подкрепа на Възрастния, на Закона или на когото и да било, камо ли на този, който е длъжен да застане с името си и да заяви позиция.

Дали ще е 116 111, дали ще са социалните служби, дали ще е каквато и да било идея за подпомагаща структура… Безкрайното зачеркване на всичко това, което съществува като структури в безброй други държави, в момента води дори до самозачеркване на отговорните държавни структури, които би трябвало да реагират. Във всяка държава има програмни документи, които би трябвало да са гарант за спазването на универсални човешки права. В съдебната система има нещо: „Невинен до доказване на противното“. А когато без съд и присъда се действа първосигнално, може да стане страшно и да са насажда много омраза.

За мен е абсурдно да си на позиция, от която всекидневно абдикираш, да си лице на институция (всички тези високопарни думи по принцип, но не и когато наистина са нужни), а да не заставаш и защитаваш нещо, което представляваш. Та ако се върна в началото, поглеждайки поредната брошура, много се ядосах, а сега е просто тъжно, защото понякога за съжаление другото е по-силно. Това, което може би дава смисъл за мен е, че Другият, Възрастният, Законът, все пак, някъде там имат съвест и рано или късно човек се изправя пред нея.

И може би за финал, понякога просто имаме нужда от човешки разговор, от среща с другия, който може да ти откликне. В играта на развален телефон понякога на финала нищо не се разбира, но понякога се предава и точното послание. Вие преценете кое ви е по-важно, защото за хората, обаждащи се на тази линия, то не е без значение.

автор: Белла Динкова