Непоисканото добро няма нищо общо с правенето на добро. Свикнали сме да пречупваме всичко през нашата призма и правим услуги, грижим се или помагаме през идеята, че на нас в такъв момент това ни е необходимо. За нас, да, но за другите?

Колко често ви се случва преди да направите нещо да се запитате дали на другия това е нужно, дали го иска, дали това не е ваша потребност?

Колко често питате от какво има нужда другия и изобщо дали иска това, което искате да му дадете?

Когато правим непоискано добро сме водени от лични желания, понякога и от егоистични подбуди. Искаме да бъдем важни, значими, дори да имаме власт над ситуацията или хората. Тогава ние напълно игнорираме правата и желанията на другите и им налагаме нещо свое. По този начин показваме неуважение към личността и способностите й.

Ако искаме да изземем болката, да предпазим някого или просто да помогнем, за да му е по лесно, рискуваме да направим точно обратното. Всеки от нас преживява нещата по различен начин. Понякога е необходимо да минем през разочарование, обида, да сгрешим, за да израснем. Когато не позволяваме на другия да премине през своя път, колкото и болезнен и неприятен да е той, не му позволяваме и да се разгръща, да се справя. Ние го ограничаваме и пазим от неизбежното, и по този начин забавяме развитието му. Ако правим непоискано добро рискуваме да се превърнем в спасители, а човека, който спасяваме в жертва. A това е много опасна и изтощителна игра.

Най-елементарният пример, за който се сещам са свръхпротективните родители. С чистата идея водена от грижата и обичта, те живеят живота на детето вместо самото дете. Когато то порасне и не е добило самостоятелност, когато е трябвало, то не знае как да се справи дори с елементарни неща. Чувства се уязвимо и очаква от другите да се погрижат за него. Превръща се във възрастен, който не знае как да разчита на себе си, кое е важно за него и как се преодоляват трудности. Имаме една много точна фраза за случая- “мечешка услуга”.

Правенето на добро е свързано с нуждите на другия и с идеята да подкрепим човека отсреща, а не да му помогнем да развие безпомощност. Понякога това означава да изслушаме само, друг път означава да бъдем директни и да го “отрезвим” от заблудата, в която може би се намира, а има и вариант да го оставим напълно сам, за да види, че може много повече, отколкото предполага.

Другата страна на това да правим непоискано добро е вредата за нас. Всъщност ние поемаме огромна, чужда отговорност, над която нямаме контрол. Така се обричаме да грешим винаги и да се чувстваме виновни. Ако уважаваме достатъчно себе си и другите, ще поемаме отговорността, която е за нас. Така ще зачетем, както себе си, така и останалите по един здрав и зрял начин.

Доброто е изключително субективен и относителен термин. Всеки от нас го разбира напълно различно и има свои вярвания за него. Желателно е да бъдем толерантни и да допускаме различието в гледните точки по темата.

Следващия път, когато искате да направите добро помислете за две неща преди да се втурнете:

1. Как моята намеса ще повлияе на другия?

2. Натоварвам ли се с отговорност, която не е моя?

автор: Мария Стоева